Така ще си отмина по земята – 
сама сред хората, 
сама в тълпата.
Безбройни мигове, усмивки 
ще отлетят несподелени, 
безбройни малки шансове 
за смях, за радост, 
така ще си отминат покрай мене.
Понякога това ме натъжава 
и кара ме да знам, 
да чувствам страшно 
смисъла на думичката “сам!”
Когато видя светли как остават 
назад във времето ми тези мигове, 
тогава сещам колко ми натягат 
и как ме вързват хора, 
правила или умора, 
другостта на другите души 
и техните им светове.
Тогаз провесва се във мене 
един естествен, неотговорим въпрос: 
“Как нечията другост да приема, 
та да ме отдели от моя мрак, 
без пустота да порасте от срещата със нея?”